Хората в Римска България

През Римската епоха земите на съвременна България били обитавани от смесица от народности – състояние, обичайно за живота в една огромна империя. Траките, които били заварено население, живеели основно в селските региони. Гърците били концентрирани в градовете по черноморското крайбрежие. Към тях се присъединявали хора от всички ъгълчета на империята. Повечето от новите заселници били основно от Гърция, Мала Азия и Апенините. Те живеели в големите градове заедно с урбанизирани траки, притежавали просторни извънградски вили и служели във военните лагери по Дунавската граница. 

Тази смесица, съчетана с наложената унифицирана култура на империята, преобразила всекидневния живот на траките и начина, по който те гледали на себе си. Във вековете на римската доминация много от тях се елинизирали и романизирали. Научили гръцки и латински, възприели римски имена и активно се борели за място в имперската търговия и администрация.

Един от тези хора бил Марк Аврелий Азиатик, син на Атий. Той бил популярен член на градския съвет и жрец на богинята Рома. Дарявал щедро за обществени дела, финансирал гладиаторски игри и портик с 66 колони. Както показват името на баща му и прозвището му, той бил от смесен тракийски и източен произход и бил един от амбициозните местни жители, които се изкатерили по социалната стълбица, след като император Каракала дал римско гражданство на всички свободни мъже в империята през 212 г. 

​

Римски гладиатори, Археологически музей Варна

The Thracian boys who lacked those means would join the army. When they survived the exhausting service, they would return home, bringing along foreign habits and often foreign wives. By the 4th Century, though, the Thracians still remembered their roots, and the shrines of old Thracian gods bustled with worshippers. 

Romans started settling in Thrace even before it was incorporated into the empire. Many veterans born in the Italian Peninsula and other foreign places were given state land under the imperial policy of cultivating in the newly conquered territories groups of people loyal to the empire and ready to defend it in case of danger. One of them was Caius Avilius Valens, who lived in Cabyle, near modern Yambol, with his wife, Satria Marcia, probably of Thracian descent. 

The practice worked. The next generations took up top positions in local administration and often became wealthy landowners. 

Jews were living in Roman Thrace, too. In the 2nd Century AD a certain Ioses, who was a priest at a synagogue, erected a tombstone to himself and his wife in Ulpia Oescus on the Danube. At the same time the thriving Jewish community in Philippopolis built a grandiose synagogue in one of the most prestigious city neighbourhoods. The Jewish community in this multicultural city stood its ground for centuries, and revived even after the imperial anti-Jewish policies in the 5th Century. 

​

Портрет на жена от римската епоха, Археологически музей Варна

Тракийските момчета, които нямали богати родители, често постъпвали в армията. Онези от тях, които успеели да оцелеят в опасностите на дългогодишната и тежка служба, се завръщали у дома, носейки със себе си чужди навици, обичаи, а често – и съпруги. Въпреки всички тези промени обаче и през IV в. траките продължавали да помнят произхода си, а светилищата на старите тракийски божества гъмжали от поклонници.

Римляните започнали да се заселват в Тракия скоро след като тя станала част от империята. Много ветерани, родом от Италия и други места, получили държавна земя като част от имперската политика. Тя включвала заселване на новозавладените територии с групи от хора, лоялни на империята и готови да я защитават в случай на опасност. Един от тях бил Гай Авилий Валент, който живеел в Кабиле, край Ямбол, със съпругата си Сатрия Марция, която вероятно била от тракийски произход.

Политиката проработила. Следващите поколения заемали високи постове в местната администрация и често ставали богати земевладелци.

В Римска Тракия живеели и евреи. През II в.сл.Хр. някой си Йозес, който бил жрец в синагога, издигнал надгробен паметник на себе си и съпругата си в Улпия Ескус на Дунава. По същото време процъфтяващата еврейска общност във Филипопол построила грандиозна синагога в един от най-престижните квартали на града. Еврейската общност се задържала в този многонационален град в продължение на векове и успяла да се възстанови дори след антиеврейската политика в империята през V в.

След III в. варварските нападения на балканските части на империята станали обичайно явление, но новодошлите не идвали само заради плячката и адреналина. Те се заселвали в Римска България. Често империята решавала проблема с нашествениците с гениална тактика – тя позволявала контролирано заселване на групи от гети, карпи, сармати, парти и сарацини. От друга страна, империята се притеснявала, че неизбежните контакти между местното население и варварите ще "разводни" кръвта на римските граждани, и обявила смесените бракове за незаконни – решение, което са оказало нож с две остриета.

През VI и VII в. вече нищо не можело да спре прииждащите славяни и прабългари, които също се смесвали с местното население. Масовото преселение завинаги променило демографията на Балканите. Тракия влязла в Средновековието с население, което по-късно щяло да се трансформира в българския народ. 

Етническият произход не бил чак толкова важен в римските Тракия и Мизия. Това, което имало значение, било дали някой е римски гражданин. Първоначално привилегията включвала само хората, родени в Рим, но с разрастването на мегадържавата все по-широк кръг от хора започнали да се ползват от нея. И все пак в първите векове от съществуването на Римската империя римското гражданство било нещо рядко и изключително ценено. Неримските граждани можели да получат заветния статут само при строго определени обстоятелства, като завършването на опасната военна служба, която продължавала 20 и повече години.

Това продължило до 212 г., когато император Каракала издал едикт, с който обявявал всички свободни мъже в границите на империята за римски граждани. 

Независимо дали някой бил римски гражданин или не, римското общество – включително тракийското – оставало дълбоко разделено на класи. През IV-VI в. структурата се променила.

Робите били в основата на социалната пирамида, но в Тракия те никога не стигнали многочислеността, която имали в древните Гърция и Рим. Причината е историческа – в предримското тракийско общество робите обикновено били военнопленници. Търговията с роби така и не потръгнала в Тракия. Тракийските царе вместо това управлявали общество от свободни, дребни селяни и занаятчии. С пристигането на римляните обаче робството станало по-обичайно. Евтиният труд бил от изключително значение за големите работилници и земеделски стопанства, които захранвали имперския пазар. Дори градовете притежавали хора и ги използвали за извършването на неприятната работа, като почистването на улиците и канализацията.

Някои господари освобождавали свои роби. Това никога не означавало пълна свобода, защото бившият роб и потомците му трябвало да останат лоялни на бившите си собственици. През IV в. освобождаването на роби било насърчавано, особено под влиянието на християнството. Във всеки случай обаче подчиненото положение на т.нар. либертини се запазило.

Смятани за "средната класа" в Античността, куриалите били заможни граждани, които имали право да участват в градското управление. Те заемали важни постове в местната администрация – позиция, която им служела като начин за натрупване на допълнително средства и престиж през I и II в.

Исторически музей Стара Загора

Жените в Римска България се ползвали с известна свобода. Най-заможните дори били почитани от градовете си за щедрите им дарения в полза на обществото. Такива жени са Миниция Фирмина, дъщеря на Миниций от Никополис ад Иструм, която живяла през II в., и Луция Септимия Баса, жрица от Августа Траяна, живяла през III в.

Когато през III в. империята започнала да се разпада и икономиката забуксувала, да си куриал изгубило от очарованието си. Градовете в Римска Тракия започнали да страдат от хроничен недостиг на пари, затова администраторите били принудени да плащат от собствения си джоб редица обществени разходи. Император Константин влошил нещата още повече – той направил административните постове наследствени. В резултат много куриали изгубили всичко и се присъединили към редиците на плебеите. През V в. кризата се изострила толкова много, че някои богати плебеи били принудени да запълнят свободните административни позиции.

Към края на VI в. обществото в Римска България – и самата империя – били неузнаваеми. Античността си отивала и отстъпвала място на Средновековието.